Страдания бедного планинаров
Вися тука и гледам листа. И не знам как да започна…
Ужасно ме сърбят краката. Качени са на бюрото и целите лъщят от алергозана. Споменах ли, че са двойно по-големи? Все едно съм обул тутманици. Според Наско така съм изглеждал по-нормално, а не като мършляк. Въпреки това се надявам да спаднат…
Бтв, някой знае ли дали алергозана се пере?
Как се случи? Ами….
Капитански дневник
Звездна дата – 05.07.2008
Местоназначение – х. Ехо
Наско естествено е точен. Кукувицата още не се е изврещяла 8 пъти, а той надува клаксона отвън. Днес сме четирима – аз, той, Анчето и Гергана. Пътуваме към Розино и пеем с пълно гърло Анд дъ роуд агееейн, ша ла ла ла лааа, вооодноо кооооолелоо.
Имаме уговорка за 9:30 ама закъсняваме малко, за щастие Любо и Симо също закъсняват тъй че пристигаме почти едновременно. Набързо се здрависване, прегръщане и потегляме. Сълзите от радост могат да текат и по пътя. Колите оставяме под орехите на бай Христо, който има токоизправител (все пак изгасихме фаровете, че не му знаем тарифата).
В 10:30 потегляме вече крачихме към х. Ехо, а ушите ни цвърчаха под журещото слънце.
И като казах журещо, се сетих за жулещо и ааахх чакайте да се почеша малко… Въх, така е по-добре..
Та вървяхме си ние по пътя, който по едно време се изкълчи и зави в гората. До хижата го даваха 4:30 часа, тъй че не си давахме зор, имахме цял ден, за да стигнем.
На първата чешмичка, седнахме да се подмием (че се бех спарил :D) и охладим. Наско използва случая да снима едно татуирано дърво, а Любо изкара описание на маршрута, принтнато от интернет, което накара всеки един от нас да наизусти, за да не се изгубим.
Продължихме през гората по камениста пътека, леко обрасла с коприва и малини. За сметка на това имаше и ягоди, които доста ни забивиха ^^. След окол час стигнахме до мястото където започваше коловата зимна маркировка – все нагоре. Нямаше как – поехме нагоре, но едва изминали 20-тина метра – о, чудо – вдясно от нас в началото на гората имаше табела – х. Ехо – летен път. А понеже ние, от нашия клас, нагоре не обичаме – веднага завихме и отново хванахме гората. Едва навлезли вътре се отдадохме на групов гъбобер. Не че позваме гъбите, ама имаше толкова много, че неаше как да ги подминем – я, ако беха ядливи (както твърдеше Любо, и като казах Любо – шшшшшшшшш, жив ли си още, изяде ли гъбите???)
И така гъбите свършиха, пътеката също. Отиде завре се в едно дере при потока и до там. Задрапахме нагоре по зверските пътечки, ха наляво, ха надясно и след половин час отново бяхме на някакъв черен път – маркиран на всичкото отгоре. Олекна ни че сме на прав път и поехме по него. Скоро черният път се превърна в зелен и явно не много често употребяван, маркировката също изчезна, но за сметка на това се появи коприва. Разчитайки на факта, че пътя беше маркиран до някъде, а отклонения нямаше (поне не забелязахме) продължавахме нагоре. Вече по-скоро можеше да се говори за пътека криволичеща между храсталаците, отколкото за път. Копривата ставаше все повече и все по висока, паднали дървета, откършени клони и малинови храсти препречваха пътеката. Краката ни бяха изподрани, охлузени и напарени. Напредвахме доста бавно, понеже никой не се беше сетил да вземе мачете или мини комбайн (мисля че и уреда дето проправяше път през джунглата в последния „Индиана Джоунс”, щеше да свърши работа)..
По едно време се изправихме пред истинска зелена стена. Копривата беше до раменете, провиснали клони натискаха отгоре – видимост 0. Любо се опита да мине напред, но бързо се отказа. Решихме да напуснем „пътя”, малко преди това имаше нещо като разклонение, решихме, че може да заобиколим от там. Да ама не – 100 метра по нататък – същата гледка. Коприва, коприва и пак коприва. Пареща, хапеща, дращеща, гадна коприва. Да се връщаме и дума не можеше да става, бяхме тръгнали към Ехо и щяхме да идем до Ехо. Според картата се намирахме на горе долу равно разстояния между пътеката от Розино до хижата, пътеката от Христо Даново до х. Козя Стена и малко по далеч, но не чак толкова от х. Ехо (по права линия). Нямаше какво друго да правим освен да се изкатерим по насипа и да вървим право през гората, опитвайки да прехвърлим билото. Лесно на думи, трудно на дела. Туй дет го захапахме да го катерим сякаш нямаше край, вървиш нагоре към светлината между дърветата и в крайна сметка се изправящ срещу още едно нанагорнище обралсо със всякакъв вид храсталак. Предимно папрат и млади буки, сред които, макар и трудно, можеше да се върви, без опасност да ти паднат краката от протриване. Бяхме доста изморени, а наклона стана още по-голям. Тръгнахме да подсичаме на запад, оглеждайки се за по полегат участък, по който можем да се покатерим. Попаднахме на животинска пътека и започнахме да я следваме – поне беше горе долу отъпкана, та единия ти крак не беше постоянно, болезнено пукащо изкривен. Пътечката свърши пред малко деренце, в което се цедеше миниатюрно поточе. За полегатост и дума не можеше да става, но нямаше как, поехме нагоре. След около 50 метра драпане забелязахме, че след още толкова, между дърветата минава доста прав ръб – вероятно беше път. За наша радост така и беше. Седнахме да отдъхнем и да ударим по една вафла, след което продължихме – и тук имаше участъци с коприва, на други места беше кално и мокро, но нямаше място за сравнение с този който оставихме. Вече бяхме набрали доста височина, между дърветата се показа Беклемето и х. Козя стена.
Хижата беше на около 3.5 км по прави линия. Надявахме се пътя да ни изведе до билото, над линията на гората, откъдето вече по-бързо и спокойно да напреднем до Ехо. Да ама не. Пътят повъртя, повъртя и.. свърши. Ей тъй, насред гората – все едно отрязан с нож. Намяше какво друго да правим – запромъквахме се отново между дърветата, катерейки леко нагоре по хлъзгавата шума. Любо запя „И ний вървим, вървим, вървим нататък, и няма край и няма край..” и наистина - гората пред нас сякаш нямаше край. Най-после се озовахме от другата страна на баира. Бяхме се качили и по-високо. Точно срещу нас се виждаха Юмрука и Кавладан, между които беше хижата. Единствения проблем беше огромното дере между мястото, където бяхме и склоновете към ридовете преди Юмрука. Нямаше начин да продължим напред. Поне ако искахме да стигнем същия ден. Решихме да продължим да вървим без пътека през гората гонейки западна посока, като по този начин достигнем пътеката останала някъде в ляво от нас. На 3 пъти почивахме продължително. Трудно е да се броди в дивата гора, но за сметка на това и карсиво. Провирахме се между папрати и млади буки. Дърветата скърцаха под напора на вятъра. Замислих се и че можем да нощуваме там – не се бяхме обадили в хижата, никой нямаше да се безпокои ако не отидем. Но до края на деня оставаше още време, така че засега продължавахме. Като подсякохме почти до мястото откъдето се виждаше, че над гората се извисяват голи склонове – поехме право нагоре. Бях избързал напред, така че се озовах в края на гората пръв. По нагоре продължаваха тревисти склонове, на които се вижада желони. Най-после бяхме на пътеката. Само дето преди да стъпя на нея, трябваше да мина около 30 метра малинови храсти, които започваха непосредствено след гората. Опитах се да ги заобиколя, като на късмет тръгнах на ляво – видимостта беше почти никаква заради дърветата и наклона, изглед храсталака да свърши скоро също нямаше, тъй че реших да стисна зъби и да мина през него. Ете за това сега съм опънал подпухнали, отекли крака нагоре, наложил компреси и ви занимавам с глупости...
По средата на храсталаците бях по високо и виждах, че единствения вариант да не се пресичат е да се заобиколят от дясно, затуй че почнах да крещя „Минете от дясноооо, завийте на дяяснооо”. Отдоло ми отговаряха, ама не чувах какво. Оказа се, че викали – Ами ти що си в лявоооо :)
Като стъпих на пътеката тръгнах по нея до края на храсталаците и пак се развиках – Насаам. Отдолу вече чувах ясно и все по близо „Тиииит, тииииййт” и други тииийтващи-неща, тъй че изкарах апарата, за да заснема измъкването от „джунглата”. Като ме видя Анито каза, че ще форматира картата, надявам се да не го е направила.
Вече бяхме на „Царският път”, както каза Любо.
Дишахме с пълни гърди и се наслаждавахме на гледката и болката в краката. Скоро излязохме на параклиса, от където се виждаше хижата. Отред имаше опънати палатки, а по пейките – доста хора. Нищо чудно ако хижата се окажеше пълна.
10 мин по късно бяхме в столовата. Хижата наистина беше пълна и понеже не си носихме палатки (и добре че беше така, щото иначе сигурно щях да пукна), щяхме да постелем на пода, след като всички легнат и да нанкаме там. И тъй, вече бяхме пристигнали, щяхме да имаме и покрив над главите за вечерата – нямаше какво друго да правим освен да разпънем софрата. Имахме към 45 мин на разположение – после трябваше да освободим за групата ученици. Време напълно достатъчно за нас - изпразнихме торбите и попитахме хижарката – леля Венци дали предлагат бира. За отговора си получи прегръдка, а ние 6 бири срещу заплащане. Не пропуснахме да разпитаме и за гъбите – но тъй като не получихме второ мнение, че са ядивни ги оставихме на Любо да ги носи в тях. Бтв. той сигурно е жив, щото ми е писал лично съобщение преди малко :) Остава да каже дали ги е изял :Р
След вечерята прибрахме багажите и отидохме в общата стая. Учениците празнуваха рожден ден долу, новопристигнали опъваха палатки отвън, а слънцето залязваше. Реших да се кача до Кавладан да се опитам да поснимам с апарата на Наско. Изкуцуках някак до горе, снимки:
Забравих да кажа, че първоначалният ни план беше на другия ден да идем до Козя Стена и да слезем по друга пътека до Розино, или през вр. Вежен до Клисура. Но след този около 10 часов офроуд дето направихме, размислихме – щяхме да се връщаме направо в Розино. По пътя по който трябваше да дойдем – да видим какво сме изпуснали един вид. Вече се стъмваше, група пловдивчани на средна възраст 65 години искаха да лягат, така че под патронажа на чичо Мишо и леля Венци, се заехме да преобразуваме общото помещение в спално, а леля Венци обеща да остави мекици за закуска (ако останеше от учениците де). Но съдейки по виковете от долу „Къде е ракията веееее, аааааааааргггхх, дека е ракиийцата веее, дайте ми пърцуцааааа..”, едва ли щяха да имат много апетит на другата сутрин. Между другото става дума за 15 годишни деца, които не зависимо от пола си крещяха за ракия... Даскала им каза, че е бил наказан от Господ да стане учител.. Нема да коментирам повече...
Докато оправяхме спалното се запознахме и с Тошката. Беше дошъл от Пловдив сам, та си търсеше компания. Излязохме на вън на стълбите да пийваме бира и да говорим. Пича накрая ни покани на рождения си ден. Надявам си да си го спомни, като се изтърсим :D
В 22:30 учениците бяха изкомандвани – Към леглата – БЕЖ!, което към 23 вече беше факт.
Преместихме се в предверието. Аз, Наско, Анито, Гергана, Тодор и още 3 момчета, които завършваха 10 дневен преход.
По време на разговора някой подметна идеята за нощно изкачване на Юмрука. Краката ме боляха, особено десния – щот една жила нещо отказваше, но имайки предвид, че на другия ден едва ли ще имам възможност да се кача, се навих. И тъй сложихме по едно яке, че духаше зверски, ковнахме по един челник, да не го отнася вятъра и тръгнахме нагоре. През ноща донякъде е по-лесно да се ходи – хладно е и не се потиш, а и я няма психическата умора, понеже не виждаш какво те чака и колко остава. Пълзяхме нагоре по стоманените въжета. Облаците се бяха събрали – вървяхме в тях. Отпред виждах гигантските сенки на момчетата пред мен, а самите те сияеха от отразената светлина. Още ме е яд, че не взех апарата... Не съм сигурен че щях да успея да го снимам, но поне можеше да пробвам.. Както и да е, като свършиха въжетата полежахме малко гледайки в нищото и разговаряйки. След това поехме обратно.
Другите останаха в предверието да пият бира и разговарят, аз се качих и легнах. Оказа се, че на мястото където щях да спя вече няма одеало. Огледах се на светлината на диодите (осветлението е от диоди) – в другия край имаше свободно място.
Запромъквах се натам, като пътьо настъпих Анчето и ритнах един пловдивски дядо, ама той май не усети. Върнах се с одеалото и легнах... Мамка му – бях точно под лампата, която светеше достатъчно слабо, за да не виждаш добре до другия край и достатъчно силно да ми пречи да спя.. Симо сподели на другия ден, че и той не е могъл да спи от нея. Вечерта се будехме често. В 7 бяхме на крак. Носеше се аромат на мекички. Към 8 учениците се изнесоха и ние се спуснахме в столовата. Бяха останали 16 бр. бухти с вкус на мекици :) Поне за мен. Пловдивската група нямаше късмет – стана късно, а ние сме гладни егоисти. Да са живи и здрави леля Венци и чичо Мишо :). Разплатихме се и поехме обратно.
В началото духаше доста силно, но това не ни попречи да се излежаваме и любуваме на гледките.
След табелата „Централен балкан” забелязах, че краката ми започват да отичат. Едва се смъкнах до блатото, където се тръшнах с вирнати крака. Почивката ми се отрази добре, тъй че успях да докуцам до колите. Разделихме се с Любо и Симо, като си пожелахми до нови срещи и тръгнахме обратно.
В Карлово отскочихме до Сучурума – е, поне Наско и Анюша, ние почивахме.
После по пътя настигнахме Янко и Нина. Те бяха ходили до Сопот да гледат парапланеристите, но нямало никой. Нина беше цялата в синини – един от малкото странични ефекти от карането на колело в Странджа. Ако не броим кърлежите де...
В Дрангово хапнахме сладолед на клечка.. След това се прибрахме...
360 градусова панорама:
И филмче: